Само в 7DniVoleibol.bg

Играещата легенда Ивайло Стефанов няма намерение да спира на 44 г.! Лидерът на ЦСКА за проблемите си с федерацията, виковете „пенсия“ и … плажния волейбол

7Dni Voleibol16.10.20177410
ивайло стефанов

Ивайло Стефанов официално беше признат за един от най-възрастните волейболист на планетата, който играе в елитен професионален клуб. Капитантът на ЦСКА е бивш национал. Най-големият му успех е световната титла за младежи от Кайро 1991. Играл е в Бразилия, Австрия, Турция и Полша. От 2009-а е състезател на „червените“.

– Г-н Стефанов, как приехте новината, че официално сте най-възрастният професионален волейболист на планетата?
– Непрекъснато се пишат подобни класации за най-възрастен волейболист. Реално казах, че ще се пенсионирам още през 2006-а. Понякога скандират по трибуните „пенсио, пенсио“, но това не ме трогва.

– Как се чувствате на 44 и колко още волейбол има във вас?

– Много добре. Тялото ми издържа. Храня се правилно. Никога не съм имал нещо по-особено за поддържане на физическта форма. Все още имам много голямо желание да играя.

– Учат ли се от вас младите момчета?

– Във волейбола всеки излиза, за да се доказва на игрището. Вече играя с момчета, които са израснали пред мен. Както Мартин Божилов, например. Него помня покрай баща му, който ми беше съотборник.

– Припомняте ли си славните мигове от златния медал от световното за младежи в Кайро?

– Това беше голям успех. С днешното положение на спорта в България може би ще е неповторимо. Не се връщам често назад, защото гледам напред. Тогава играех на друг пост. Приятно е, когато се съберем с наборите да си споделяме. Минало, което остава само спомен.

– Не ви ли хваща яд, че не сте реализирали този потенциал на олимпиада или на голямо първенство при мъжете?

– Разликата между юноши и мъже е огромна. При мъжете се събират много набори и различни характери. Няма да си кривя душата, във всеки спорт си има лични интереси. Както има и в момента, вероятно. Много странични фактори влияят на представянето на един отбор. Едно е желанието на определен кръг хора, друго е действителността.

– Вие бяхте първият, който надигна сериозен глас за огромните такси вземани от клубовете и федерацията на играещите в чужбина волейболисти. Как се отрази това на вашата кариера?
– Едно птиче пролет не прави. Тогава се опитах да кажа нещо, но минах през съд, спечелих делото и продължих да развивам моята кариера. След това Данчо Лазаров, президентът на „Левски Сиконко“, стана шеф на федерацията. Оттам се получиха много усложнения. Правилникът се променяше непрекъснато спрямо моята възраст. Плащах огромни такси на федерацията като свободен състезател. Издействах си независимост като човек, който няма подкрепа от клуб или от някой друг. Това е моето удовлетворение. Можеха да се променят нещата. Да стане по-либерално.

– По подобен начин и Матей Казийски тръгна да се бори за въпросните такси. Това ли беше причината той да не изпълни целия си потенциал с националния отбор?

– Матей държи на това, което е решил. Уважавам го, защото минах по този път. Федерацията налага някакви неща, които не са съобразени с желанията на хората. Това са авторитарни решения. По мое време бях необходим на националния отбор. Аз не знаех до последно дали ще ми дадат разрешение да играя в чужбина. Бях под напрежение. Плащах по $15 000 за 5 листа хартия. Много хора плюят Казийски, но той не е прецедент в българския спорт. Има и един Димитър Бербатов, както и други. Повечето хора, които отстояват своето виждане в България, стават черни овци. А точно те, хора с характер, са способни да направят нещо голямо и да вземат подобни решения. Сигурен съм, че с Казийски можехме да направим много хубави резултати. Такива хора като него са незаменими. Както аз, така и Матей сме били лидери във всеки отбор, в който сме играели.

– Как ви се отрази това наказание от две години, което получихте да не играете заради проблемите с „Левски Сиконко“?

– Съхраних се с подкрепата на цялото ми семейство. Останах наказан само за една година. Тогавашният президент Валентин Заяков ме реабилитира. Играх с Радостин Стойчев плажен волейбол. Участвахме в световни и европейски серии. Много съм му благодарен, защото той беше единственият човек, който ми подаде ръка в най-тежките моменти. Тогава той отиде да играе на друг пост в Бургас. Беше четворка, за да тренираме за плажен волейбол цяло лято. След като Заяков видя, че съм във форма, ме опрости.

– Вие сте сред пионерите в плажния волейбол. Спортът стана олимпийски през 1996-а. Имахте ли мечти за нещо голямо там?

– Ние започнахме да играем през 1997-а. Радостин беше осигурил и спонсори. Тогава се борехме България да има участие на големите турнири и да правим хубави класирания. В началото пробивът е труден. Играеше се тогава квалификации. Не съм удовлетворен като резултати.

– Имате двама синове, тях влече ли ги волейбола?

– Синовете ги насърчавам да спортувам. Големият е плувец, малкият също се увлича. Спортът е много хубаво нещо макар да изисква доста допълнително време. Изгражда здраво тяло. Подсилва се мисловната дейност. Наблягам преди всичко на училището. Ако искат да играят волейбол, добре да дошли. Когато се отказах през 2006-а, не влязох три години в залата. Мислех си, че ако едно от моите деца дойде да гледа, да не е зависим кой е баща му. В момента с удоволствие наблюдават срещите. Ако имат заложби, съм длъжен да ги запозная. Увлекат ли се, ще е голямо удоволствие за мен.

– Ваши бивши съотборници като Радо Стойчев, Пламен Константинов и Ники Иванов се преориентираха успешно към треньорството. Вас не ви ли влече?

– С Пламен сме започнали заедно в „Левски“ и през годините се знаем от най-много време. Преди време мислех сериозно дали да не се хвана. След това тази идея започна да се размива. Един треньор е зависим от много странични фактори. В България единственият независим е Александър Попов, защото той е шефът на клуба. Всички останали се съобразяват с федерация и решения на други хора. Като познавам моя характер, трудно мога да се пречупя на това ниво. Не приемам някой, който не е свързан със спорта, да ми казва какво да правя, кой да играе и кой не. Треньорството ми се отдаваше от ранна възраст. Да показвам на останалите. Освен това ми се играе. В това съм най-добър. Докато издържа тялото и душата, предпочитам да играя. Няма как и двете заедно. Режимът се нарушава. Аз обичам да си почивам, когато имам възможност. И аз имам някакви идеи, но още не е дошъл моментът и мястото.

„България Днес“

Напишете коментар

Вашият e-mail адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *